Наскоро чух мнението на наш голям историк относно богомилството. Категорично, необосновано, враждебно, донякъде православно, а още по-точно византийско мнение, осъждащо богомилското движение като ретроградно, стремящо се да унищожи света, защото според това движение, нашия свят бил създаден от Сатана. 
ТОЙ е професор, работил е във Ватикана,  но това не му дава право да осъжда и анатемосва едно движение, което строго се придържа към Библията и ратува за изграждане на човешките взаимоотношения в съответствие с Божия закон, без никакви отклонения. Във връзка с това, аз публикувам моето виждане, изградено, не върху емоционално лично мнение, а на базата на историческите документи с които разполагаме /макар и оскъдни/. Този конфликт между византийското православие и българското богомилско движение най-точно проличава, разгледан в светлината на Библията.
ПРАВОСЛАВИЕ

          РАЗВИТИЕТО НА ПРАВОСЛАВИЕТО

                  Няма съмнение, че всяка една институция в течение на времето се изменя и развива. Този процес би трябвало да е присъщ и на БПЦ и в това не може да има съмнение. Въпросът е, не дали има някакво развитие, а в каква посока е то. Основен критерий, по който може да се отчете това, е отношението на църквата към Божиите наредби. Никой не може да оспори факта, че под влияние на земни авторитети, църквата е извършила неправомерна промяна на Конституцията на Великия Бог. Важни Негови заповеди са пренебрегнати и изоставени. Това поведение е наречено в Божието слово беззаконие, което отделя църквата от Бога и я отдалечава от Него. От своя страна  то е съпроводено с приближаване към похитителя. Голямото разстояние до какъвто и да е обект води до по-неясно виждане и по-лошо описание. Аналогично, отдалечаването на църквата от наредбите на Бога довежда до посредственото, неефективно и неубедително проповядване на Христовото учение. Този нерадостен факт е основна слабост, констатирана преди повече от двеста години: “Кога пастир соберет овци да ги кармит и не дава им трици и сол, ами почнет да им свири, а они жално блеют. Тако творят и мирски попове. Едва соберут людие в церков, а они почнат да читат псалтир, да поют каноне. Где могут прости людия да разумеют псалтирское тълкование и канонское читание? Мирски цръкви другое правило требуе да имат, книги поучителни по прости язик да се разбират и прости людие безкнижни да разумеют” /Йосиф Брадати. “За духовниците”, “Старобългарски страници”, София, 1966/.

         Православието се отдалечи от библейското знание. Липсва му рационално и разбираемо проповядване. Вместо да се придържа към Библията и да се развива в положителна посока, то се движи назад и върви към оглупяване: “А това произлазя от туй, че у нас и досега още владеят златните телци, проповядват замаскированите шарлатани /ох, отче Марко Балабанов/ и учат ни на ум и разум патентованите глупци на православието. Тежко на народът!” /Христо Ботев. ”Моралът на отците в Киприяновския манастир”. Съчинения, т.2, с.224/.

         През изминалите векове на непросветеност, когато духовната светлина трябваше да идва от православието, то не можеше да я излъчва, защото се беше отделило от Източника за зареждане. Лишено от истинската светлина, православието лиши и своите народи от нея. Изпаднало в мъгла от канонични догми, то започна да води народа в неправилна посока и да му посочва грешни ориентири за  нейното определяне. Мястото на Спасителя Христос постепенно се заема от земни застъпници, светци и кумири. Добре би било да се направи сравнение на това, което казва Библията за Спасителя Христос, с това, на което ни учи православието. Ето какво казва Библията:

         “Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който като своевременно свидетелство за това, даде Себе Си откуп за всички” /1Тим. 2:5,6/.

         Библията ни посочва категорично само един Бог, един ходатай, един изкупител – Исус Христос. А колко са посредниците, които нашата традиционна църква ни посочва, и ни съветва да ги молим за помощ? На първо място е универсалната застъпница светата Богородица. Следват “специализираните” покровители, по-известните от които са на рибарите, на лозарите, на военните, на моряците, на земеделците, и още много други. Техните имена са отбелязани в православния календар и могат да бъдат преброени. Добре е всеки да си зададе въпроса, необходимо ли е това да се прави и да се отвлича вниманието от единственото Име, което ни посочва Библията:

         “Да знаете всички вие и всичките Израилеви люде, че чрез името на Исуса Христа Назарянина, Когото вие разпнахте, Когото Бог възкреси от мъртвите, ...той е камъкът, който вие зидарите презряхте, който стана глава на ъгъла. И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” /Деяния 4:10-12/. Категоричен отговор – Конфуций, Буда, Мохамед, Маркс, Ленин, обявените от църквата светии и техните мощи, както и мумиите на великите вождове, не са спасители. Но, ето какво ни казва в тази връзка православният християнин Презвитер Козма, явно позабравил цитираните по-горе думи на апостол Петър /Деяния 4:10-12/:

         “А когато видим иконата на св. Мария, божията майка, също така й се молим из дълбините на сърцето си, викайки: “Пресвета Богородице, не забравяй своите люде, нас! Ти си нам застъпница, а на грешните – помощница. Чрез тебе се надеем да получим опрощение на греховете” /”Старобългарски страници”, София, 1966 г./.

         Чрез друго име, освен Христовото  няма спасение, казва Писанието, но чрез Св. Мария има, казва православието, с което потвърждава пълното подчинение на православния възглед на папския. И двете твърдения /Библейското и църковното/ не могат да бъдат верни. Лъжливите твърдения хитро се насаждат в умовете на хората от Сатана. Такава е лъжата за безсмъртната душа. Православната църква ни насочва в грешна посока и когато ни учи да възлагаме празни надежди на починали хора. Това е празна вяра, суеверие. Библията точно описва състоянието на мъртвите и ни съветва да не се заблуждаваме: “Не уповавай на князе, нито на човешки син, в когото няма помощ. Излиза ли духът му, той се връща в земята си; в тоя същия ден загиват намеренията му” /Псалми 146:3,4/.

         Едва ли някой може да каже, защо се отклонява вниманието на хората от възкръсналия Христос, единственият наш ходатай и застъпник, и се насочва към мъртвите “мощи” за помощ, т.е. към най-безпомощните? Независимо от това колко велики и святи са били по време на своя земен живот, починалите са в състояние на абсолютно безсъзнание: “...няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба, където отиваш” /Екл. 9:10/.

         Освен, че не иска да се реформира, църквата остро реагира и на опитите за реформа, което личи от историята. Православната църква е запалила първата клада в света срещу “еретиците” /българските богомили/; гони ги и ги избива в продължение на повече от 350 години. Истината за богомилите не е тази, която ни представят православните “експерти”. Богомилството е първото в Европа реформаторско движение. Неговото начало по българските земи поставя поп Еремия Богомил. В средата на X век, по времето на цар Петър /927 – 969 г./ в България е било разпространено павликянството – движение от последователи на апостол Павел. Поп Богомил, разполагащ с Библията на български език и притежаващ висока подготовка реформира павликянството и го поставя изцяло на библейска основа. “Богомил, този учен и благороден човек, предтеча на християнските реформатори, проповядвал на народен език против покварата на Рим и Византия, ... насочвал вниманието към евангелските истини, към чистотата на християнската вяра, лишена от всякакви суеверия” /Михаил Голубич, “История на християнската църква”, с.180/. 

         Да, но чистотата и истината не се харесват на официалните светски и църковни власти - змеят и звярът, описани в последната книга от Библията - “Откровение”. Истинските християни бързо си навлекли омразата на официалната църква, която започнала безмилостно да ги преследва и унищожава. Защо нямаме нищо писано от богомилите? От православните отци има достатъчно отличаващи се от Библията твърдения. а от благородния поп Богомил – нищо. И поради това, че не разполагаме с богомилски писания, “истината” за тях тенденциозно се нагласява според нуждите на основния им противник – православието. Но въпреки всичко, истината не може да бъде напълно унищожена. Тя авторитетно присъства в обвиненията срещу придържащите се към Библейските истини. Едно от тези обвинения е на Презвитер Козма: “Еретиците не се кланят на иконите и ги наричат идоли” /Старобългарски страници, “Български писател”, 1966 г/. Ето и съпоставката на това обвинение с втората Божия заповед, чрез която Бог иска да ни предпази от суеверие:

         “Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до трето и четвърто поколение на ония, които Ме мразят, и показвам милост към хиляди поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди” /Изх. 20:4-6/.

         Приблизително след четири поколения беззаконието на непокорните “бащи” се стовари чрез османските орди върху техните чада, живеещи по голяма част от православните земи. Даденият пример не се нуждае от коментар. От него ясно се вижда кой е истински християнин, и кой е еретик.

         Заслужава внимание и обвинението на Презвитер Козма относно поклонението на мъртъвци: “Бесовете се боят от мощите на Божиите праведници и не смеят да се доближат до ковчезите, в които лежи безценното съкровище, дадено на християните да се избавят от всякаква беда. Еретиците пък се гаврят с тях и се надсмиват над нас, когато ни виждат да им се кланяме и да просим от тях помощ”. /”Старобългарски страници”, София, 1966 г. /.

         Ето и мнението на Бога: “Не трябва ли един народ да се допита до своя Бог? Ще прибягнат ли при мъртвите заради живите? Нека прибягнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” /Исая 8:19,20/.

         Разбираме съвсем ясно, че посоченото обвинение не се подкрепя от Библейските учения за състоянието на мъртвите. За критиците на богомилството не се наблюдава зазоряване, защото тяхното говорене е в пълно противоречие с Божието слово. Неоспорим факт е, че в съответствие със Словото говорят именно “...слепите, глухите, по-лоши от бесовете, еретици”. /”Старобългарски страници”, София, 1966 г./.

         Едно много сериозно обвинение на Презвитер Козма се отнася до почивния ден:

         “Кой ви научи в неделя, деня на Христовото възкресение, да постите, да не се молите и да работите”? Вие казвате: “Това хора са отредили, а не е писано в евангелието.”

         Нима Презвитер Козма не е знаел, че това е папска наредба, отменяща най-важната Божия заповед, оповестяваща Твореца на небето и земята? Забравил тази заповед, целият православен свят забрави своя Създател, и чрез поклонението на икони и мъртви светци, мумии на партийни дейци, пристъпи към поклонение на бога-материя. 

         Българските богомили са първите протестанти в света. Изгонени от България, те отиват на запад и там създават искрата, която 500 години по-късно ще разпали европейския протестантски огън. След една  статия на акад. Васил Гюзелев, “Ще засияят праведниците”, отпечатана във в. “Нова Зора” от 9.06.2009 г., са посочени мненията на известни учени, относно заслугите на богомилите за Великата реформация: 

         Проф. Константин Радченко:

         “Богомилството обнови духовно цяла Европа. Когато християнството започна да се догматизира, богомилството се яви като най-силно течение и разтърси Европа”. (1988).

         Проф. Рикардо Пикио:

         “През ранното Средновековие богомилството обогатява духовно Стария континент. Мартин Лутер и Калвин се запознават с българската ерес и въз основа на нея осъществяват Реформацията”   

         За да бъдат принудени да напуснат България истинските християни са гонени и избивани с голямо усърдие. Особено жестоки са били гоненията, ръководени от император Алексей I Комнин /1081 – 1118 г/ и от главата на официалната църква патриарх Николай. При едно свое посещение в Пловдив император Алексей 1 Комнин наредил областта да бъде прочистена от еретиците. Заповедта на императора била подпомогната  от местните духовни първенци, както и от никейския митрополит Евстратий. По подъл начин е обвинен, осъден и изгорен на клада водачът на богомилското движение в България монахът Василий. В началото на XIII век официално е потвърдена политиката на прочистване. На 11 февруари 1211 г. в Търново се състоял събор, на който се взема решение за прочистване на страната от еретиците. По времето на Иван Александър отново бил свикан събор /1360 г./, на който присъствали държавни и църковни първенци. Богомилите са прокълнати за пореден път и изпратени на заточение.  Така в продължение на близо четири века пред българските власти стои предложението на Бога, направено чрез един истински Негов служител, да се откажат от византийското и да приемат оригиналното библейско християнство. В 1360 г. това предложение за пореден път официално е отхвърлено. България е била силна държава и ако беше влязла в съюз с Бога може би нейната съдба и тази на Балканския полуостров щеше да бъде друга. Но официалните светски и духовни власти отказаха този съюз и не случайно само след 33 години /1393 г./ Бог допуска на мястото на изгонените истински негови представители да се настани ислямът, да потурчи немалка част от България, както и значителна част от Балканския полуостров. Вместо благословение от Бога за хиляди поколения, българите получиха заслужено въздаяние за своето непокорство и за сляпото си подчинение на византийските църковни канони. Наказание се стовари върху нашия народ и по причина на това, че той, без да потърси истината, сляпо следваше своите водачи. Сам Христос порицава остро такива служители:

         “Слепи водители... Змии! рожби ехидни! ..Аз изпращам до вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, и други от тях ще биете в синагогите си, и ще ги гоните от град в град” /Матей 23:24, 33, 34/.

         Оспорването на изменението на четвъртата заповед прави богомилското движение по-прогресивно и от протестантското. Протестантите ликвидираха неограничената папска власт, но не посмяха да поставят под съмнение и да оспорват папската наредба за изменение на почивния ден. Богомилите го направиха без колебание. Това се нарича съгласуваност с Христовото учение. А що се отнася до православието, и при него също се наблюдава съгласуваност, подчинение и послушание, ...но нека видим към кого?

         В промяната на съботата Римокатолическата църква вижда вече споменатия знак за нейната власт като институция. По този повод Отец Ернрайт, римокатолически свещеник, пише:

         “Библията казва: “Помни съботния ден, за да го освещаваш”, но католическата църква казва: “Не! Чрез моята божествена власт аз отмених съботата и ви заповядвам да освещавате първия ден от седмицата. Сега целият цивилизован свят се покланя в благоговейно послушание на заповедта на светата католическа църква” /Марк Финли. “Почти забравеният ден”. ЕТ “Аполос” – Габрово. 1997/. Чрез приетото изменение на Божия закон, “целият цивилизован свят” демонстрира своето уважение и послушание към католическата църква. Същото прави и православната църква, с което доказва, че вместо на Божия Син, тя се покланя на ”VICARIUS FILII DEI” – “наместника на Божия Син”.

         Пълно разминаване се открива и в служенето на църквата в съботния ден и указанията на Бога относно това. Бог определя съботата като празничен ден, в който да благодарим, да се радваме и да празнуваме. Той ни нарежда да го почитаме така, като почитаме рождения си ден, или дни свързани с важни моменти от нашия живот. Съботният ден е забележителен с прерязване на лентата на Сътворението лично от Творецът. Когато човек си построи къща, той не празнува всичките дни на строителство. След завършването й определя ден за откриване и празнува само тогава, в чест на своето постижение. Когато едно семейство си създава рожба, то не празнува всичките дни на бременността, а само рождения ден. Съботата е именно “рожденият ден”, в който се отбелязва резултата от Божието творческо дело. Преди време в едно телевизионно предаване беше обсъждана възможността за сключване на църковни бракове в събота. С втренчен поглед и отворена уста водещата слушаше обясненията на духовника, който заяви, че сватбеният ритуал в събота е невъзможен, защото църквата го е определила като ден на мъртвите. Тогава тя е постановила да се отслужват панихиди и да се четат заупокойни молитви. Противно на желанието на Бога в този ден да общува със Своите създания, т.е., със живите, църквата решава да Му обърне гръб и предприема общуване с мъртвите. Вместо да служи на Бога и да укрепва вярата на живите в Него, нашата традиционна църква провежда служба за мъртвите и вкарва миряните в блатото на спиритизма.

         Не за мъртвите, а за себе си и за живите трябва да се молим, и не на мъртвите и на техните “мощи”,  а на Бога трябва да се молим. На това трябваше да ни учи през вековете българското православие.

        

        

        

         ПРАВОСЛАВНАТА ПЕРСПЕКТИВА.

        

         Какво можем да научим от православието и можем ли да разчитаме на него, за да отбележим напредък в нашето духовно развитие? Отговорът е кратък – каквото сме научили до сега, почти нищо. Или меко казано, ще си останем на сегашното незадоволително духовно равнище. Нашата вяра ще бъде съпроводена със съмнения, а колебливата вяра води хората към разделение. Една част от тях приема на доверие църковните песнопения, приема да спазва старите традиции, вярва в нещо неопределено, наречено спасение и не се интересува от пътя, по който трябва да върви, за да стигне до него. Хората от тази група отиват в храма, запалват свещ, целуват иконата и кръста, прекръстват се и с това приключват. В този храм застават смирени и търсят някаква надежда, а като се върнат в “храма на реалния живот”, отново рухват под ужасния натиск на ежедневните проблеми. Чули са да се говори за Спасителя, но в живота си не Го откриват и остават с убеждението, че Него Го няма, че Той просто е измислен. Младите хора не искат да имат нищо общо с един “измислен” спасител, а църквата е неспособна да ги убеди в обратното. Друга част от хората си задава въпроси и търси рационални отговори. Тя постепенно осъзнава безсмислието на религиозните практики, при които “потомъкът на маймуните” периодично сменя козината си, но не и нрава. Търси мотив за добро поведение, но него го няма и по тази причина не вижда напредък по посока на човешкото облагородяване. Объркването, което предлагат църковните “отци” отпраща тази група при още по-объркания и груб материализъм.

         Православното вероучение, макар и не умишлено, e спомогнало да се замъгли вярата в Бога на собстена територия. На тази територия живеят предимно славянските народи. Ако ние се оправдаваме с турското робство, за Руското православие далеч няма оправдание. Още преди комунистическата революция Божият закон и Неговият Автор са забравени. Това състояние на духовността в огромната руска държава отлично проличава от романа на Достоевски „Престъпление и наказание”. Главният герой Разколников се готви за грабеж, който е възможен само след убийството на една „ненужна старица”. Окуражава го изявлението на студента от кръчмата, в която е отседнал:

         „Какво значи на общите везни животът на тази охтичава, глупава и зла бабичка? Не повече от живота на една въшка, на една хлебарка, пък и толкова не струва, защото бабичката е вредна. Тя подяжда живота на другите”. /Достоевски. “Престъпление и наказание”/.

         Тези разсъжения много допадат на Разколников и го насочват да търси причината за своето нищожно социално положение /духовното не го интересува/ в една „алчна старица”. И подкрепен от “интелектуалното” студентско разсъждение, той вече е убеден, че тя трябва да бъде ликвидирана. Достоевски реално рисува образа на узаконеното с кръщелно свидетелство православно отроче, и присъщата  нему православна справедливост. 

         Дори да е срамно да се припомни, малко повече от век след това, един наш премиер видя причината за некадърното си и корумпирано управление в едно съсловие, което обозначи като „алчни старци, изпълзели на припек”. Почти всички политици на прехода внушаваха и продължават да втълпяват на младото поколение, че “алчните старци” живеят на неговия гръб и затова трябва да изчезнат. Младото поколение не вижда, че докато го лъжат и заблуждават, годините вървят, и законите, които приемат престъпните политически сили, да се работи до дълбока старост, се отнасят именно за него. Ако днес младите хора не се вдигнат на борба за своите права, ще разберат, че са измамени чак пред прага на старостта. Ето какво казва коментаторът Георги Атанасов във връзка с правилата, налагани от трите корумпирани власти, прилагани и подкрепяни и от европейските им дубльори:

         “Какви правила, кой ги е наложил? Може би такива като европрезидента Ромпьой, който тези дни заяви от своята златна кула, че простосмъртните поданици на ЕС ще трябва да се пенсионират пред вратата на Страшния съд, тоест – пред моргата. Нагли циници...” /Георги Атанасов. “Архонти на темида”, в. “Уикенд”, 06.07.2012 г./.  

         С основание можем да заключим, че духовното състояние на православните народи преди и след комунизма е едно и също. Разликата е само една. В случая с Разколников все пак се намери една паднала жена  – проститутката Соня, която замести падналата църква и с Библия в ръка окуражаваше дълбоко каещият се грешник. След комунизма и това не може да се случи, т.к. всеки, който посочи Библейското опровержение на православното вероучение незабавно се обявява за сектант, опасен и вреден за „святите отци”, и най-вече за „търговците в храма”.

         Църквата търси съюз с държавата, развива бизнес, бори се за имоти, продава, купува, освещава вертепи, освещава и беззаконието, което се вихри на нейна територия. Тя днес работи по правилата на еволюционната идеология, защото не може да съществува без да търгува. Съгласно Библията нейният доход трябва да се формира от десятъка, но има ли тя контингент, от когото да го събира? Нейните миряни не са реални, те са формални. Захвърлят своите партийни книжки, спират да плащат партийния данък, изваждат позабравените си кръщелни свидетелства и мислят, че това ги прави православни християни. На партията се издължаваха под контрол, а на църквата от време на време, и то показно. Затова комунистическата партия беше богата, а църквата - бедна, и това е така, защото в областта на нейното влияние няма вяра в Бога.  А след като няма вяра в Бога, то и дължимите на Бога средства липсват. 

         На православна територия в Русия процъфтяваше средновековният  груб и жесток феодализъм. Там, в православна среда, са е оформило едно грабителско ненаситно малцинство от една страна, и едно жестоко експлоатирано болшинство от друга. Причината за това огромно разслоение на обществото може да се търси и в православието, защото е загубило истинските, Божествените критерии за уреждане на обществените взаимоотношения. Съвсем естествено болшевиките причисляват към враговете на народа и духовенството, което води до гонения, заточения и избиване на хиляди католически и православни свещеници. Същата съдба постига и “православния” руски цар Николай II. Когато днешните противници на революцията в Русия се стремят да го изкарат мъченик, наложително е да им се припомни неговата “заслуга” за милионите жертви,  дадени по време на Първата световна война. Никой от така наречените демократи не повдига въпроса за престъпленията на царизма, но всички се жалват от бруталната разправа на болшевиките с царското семейство. Защо? Защото за алчната руска аристокрация, народът е бил плява. Излиза, че трагичната съдба на милионите млади мъже, загинали по бойните полета на Първата световна война, бледнее в сравнение с разстрела на царското семейство. Но трябва да е ясно, че в условията на мизерно ниво на духовност, подобна зловеща разправа между човешките същества е неизбежна.

         Казано кратко - на православна територия взаимоотношенията между хората се характеризират с грубо противопоставяне, което води до избухване на войнишки и народни въстания. Наскоро след Освобождението, в центъра на православната ни столица, зверски е заклан Стамболов. На 9 юни 1923 г. министър-председателят Стамболийски, който управлява със 70% от гласовете на българския народ е издебнат в родната си къща и е заклан като животно. Вероятно поне на книга, извършителите са били православни християни и задължително са учили вероучение. Следва Септемврийското въстание, оценявано от днешните демократи като нецивилизован терористичен акт. В същото време те умишлено премълчават истината за предхождащият го кървав преврат, одобрен и подкрепен от младият православен цар – Борис III. На 16 април 1925 г. в храма “Света Неделя” е извършен атентат. Дали е от комунисти, или провокатори, това не е толкова важно, колкото това, че атентатът е на православна територия, извършен е от “православни” миряни, при което загиват 120 човека от същото лоно. Ето го и зверският отговор: “Правителственият терор-отговор погълна още 2000, също така скъпи български чада” /Методи Георгиев. “Предисловие и послеслов към атентата в “Света неделя”, “Н. Зора”, 26.04.2011 г./.

         За жалост правителственият терор в държавата ни продължава. Когато няма възможност да залови партизаните от село Ястребино, властта събира на площада техните семейства заедно с децата и ги разстрелва. Няма съд, нито присъди. Народният съд прави същото. Убива наред, без да търси личната вина. Фашистите убиват, комунистите не остават по-назад. В двата случая се наблюдава незачитане на Божия закон, което е равносилно на непризнаване съществуването на Бога.

         Протестантска Германия роди фашизма, но както добре се вижда, той намери отлична среда за развитие и в православна България. Не след дълго българите с радост приеха атеизма като някакво облекчение. Православната църква има заслуги при спасяването на евреите, и те не се отричат, защото са честни и безспорни. Но като цяло вярата в Бога на българите беше и остава слаба, което е резултат от неефективната служба на българското православие за възпитаване на народа в християнските ценности.

         Веднага след 9.09.1944 г., в самото начало на атеистичното настъпление, в обстановка на все още съществуваща православна среда, отново се наблюдава зловеща картина. Следват отмъщения, гонения, преследване, народни съдилища, концлагери, публични призиви за смърт на враговете на комунизма. Хората вършили тези злодеяния не са станали веднага атеисти. Те са расли в православна среда. Може би са ратували за идеалите на първата комуна, за която свидетелства книгата “Деяния на апостолите”. Действоята им, обаче на практика, за реализиране на комунистическия идеал без Бога, са станали причина за враждебно отношение на демократите към справедливата социално-иконимическа система, наречена комунизъм.

         След изминалите тоталитарни години, убедените атеисти сложиха маската на демокрацията, но още в началото, почти като на лов отстреляха бившия премиер Андрей Луканов. Картината се допълва от взаимните бруталните убийства между формиращите се алчни капиталистически групировки. Всичко това се прави в страна, за която се счита, че е традиционно православна. Днешните „царе” на България, атеисти по убеждение, но осъзнали, че по традиция трябва да са православни, без колебание й наредиха да марширува по света рамо до рамо с новата световна сила, която е нито много справедлива, нито миролюбива. Налага се въпросът - това ли са православните ценности? За каква перспектива в развитието на православието може да става дума? Няма съмнение, православието се развива, но по низходяща линия.

         Както в миналото, така и сега православната църква не взема критично отношение към участието на държавата ни във военни блокове. Защо православната църква не каза на изредилите се управници след разпадането на Варшавския договор, че е грубо престъпление да се изпращат български младежи на смърт заради чужди имперски интереси? Защо не ги попита, чии бог си позволяват те да укротяват със скъпи за народа жертвоприношения? Мълчанието показва, че североатлантическите и православните “ценности” съвпадат. Висшите управленски слоеве, ръководени от лакомия, в интерес на собственото си благополучие, брутално използват обикновените хора като пушечно месо. Относно скъпите жертви, принесени за чужди интереси, през 2005 г. един народен депутат анализира действията на продажните ни управници:

         “Големият въпрос е какво правим ние в Ирак. Защо в иракската пустиня се лее българска кръв? Защо когато един милион безработни българи са оставени без здравни осигуровки, с лека ръка харчим около 600 милиона лева за една авантюра? ...Считам, че българската армия не бива да участва във външнополитически авантюри, а още по-малко да бъде пушечно месо в интерес на чужди интереси.”

         Депутатът е в недоумение относно престъпното поведение на колегите си в събранието, наричано “народно”. Виждат или не виждат, разбират или не искат да разберат, на какво осъждат младежите, изпратени в Ирак:

         “Да разберат, че са изпратили български войници не да стабилизират и възстановяват Ирак, а за да воюват. Да убиват и да бъдат убивани. ...Всеки ден чуждите окупатори стрелят и убиват по иракските улици. По официални данни вече над 120 000 иракчани са загинали след “приключване на бойните действия. ” Редно е българските депутати да видят и почустват последиците от своето решение. Ако се почувстват гузни – да изтеглят контингента, както това направиха Испания, Норвегия, Унгария и почти половината страни от т. нар. “коалиция на желаещите” /Ген. Любен Петров. ”Нож в сърцето на България”, в. “Нова зора”, 15.03.2005 г./.

         Кой трябваше да каже на управляващите, че нямат право да включват страната в агресивни военни блокове? Не трябвше ли това да стори православната църква. Вместо това, тя се нарежда до атеиста-президент и “благославя жертвените агнета”. Една от заповедите на Бога забранява убийството, а управленският елит с неимоверни усилия натика България в съюз, който не е чужд на агресията. Когато членството ни в НАТО стана реалност, някои политици плакаха от радост. Това е престъпление и трябваше да бъде разобличено от гледна точка на Божието слово. Ако за мълчанието си по време на атеистичната диктатура и агресията в Чехословакия, духовниците имат оправдание, то в днешните условия на демокрация нямат такова.

         На православна територия Божието създание е объркано не без вина на своите духовни водачи. Стигна се до големия парадокс, еволюционистите, които са убедени атеисти и не вярват в никакъв бог, в своите документи да дават заявка за въздигане авторитета на грохналото православно войнство. Кой на кого ще помага, след като от едната страна са обърканите, а от другата онези, които загубили знанието за Бога, са допринесли за това жестоко объркване? Тази трагична картина е описана в Библията напълно правдиво:

         „Людете Ми загинаха от нямане знание; понеже ти отхвърли знанието, то и Аз отхвърлих тебе да Ми не свещенодействаш; понеже ти забрави закона на твоя Бог,  то и Аз ще забравя твоите чада. Свещениците се хранят с греховете на людете Ми  и прилепват сърцата си към тяхното беззакониен. И тъй ще бъде; каквито людете, такъв е свещеникът. И Аз ще ги накажа за постъпките им, и ще им въздам за делата им. Защото ще ядат, но няма да се насищат, ще блудстват, но няма да се размножават” /Осия 4:6,8-10/.

         Това е картината на духовното ни състояние, в което се намираме. Трябва също да сме сигурни, че то ще става дори по-обезкуражаващо, ако продължим да възлагаме надежди за духовна промяна единствено на традиционното за нас православие. Такива са моите виждания и всеки безпристрастен човек би следвало да признае, че те са достатъчно обективни, защото се градят на авторитета на Библията. Тази моя позиция в никакъв случай не е изява на омраза към православната църква. Напротив,  аз й симпатизирам и заедно с моите близки, по различни поводи посещавам нейните храмове. Дори по времето на комунизма, без да се съобразявам с партийните ограничения, кръстих своите деца по православните правила. На кръщението на моята дъщеря не влязох в православния храм. Седях в градинката пред църквата “Св. София”, защото считах за нелоялно един комунист, офицер от най-елитния род войска – авиацията, да участва в религиозни ритуали. След три години обаче, не пожелах да се лиша от удоволствието, да присъствам на представянето на сина ми пред Бога, без да се притеснявам от Държавна сигурност. Сега се питам, дали не е имало някакво съглашателство между атеистичната държава и православното християнство? Не се знае, но факт е, че между тях беше постигнато мирно съвместно съществуване. Единствените хора сред вярващите в Бога, които наистина са страдали от атеистична диктатура са адвентистите. Те са гонени, уволнявани от работа, изпращани в лагери и затвори, защото открито са изповядвали своята вяра, която не можеше да се съгласува с господството на атеистичния възглед. Пред техните аргументи в защита на вярата, атеистите са безсилни, затова по всякакъв начин ги заставят да мълчат. Съществуват и хора идеалисти, които още в зората на тоталитарния строй са изразявали своето негодувание от неговите безобразия. Такъв човек е Петър Дертлиев – неудобен за бившите комунисти, още по-неудобен за техните наследници, поради което те не допуснаха той стане президент. Но, това което разбирам все по-ясно е, че болшинството от борците за демокрация заклеймяват диктатурата на комунизма единствено, защото са били ограничавани в задоволяване на кариеристични амбиции, егоцентризъм и алчност. На споменатите ритуали, като кръщения, църковни бракове и други подобни, явно никой не е обръщал внимание, защото те са приемани като утвърдени, общоприети народни традиции. Православието не е имало застрашаващ за управниците аторитет сред народа. На него и религиозните му ритуали се е гледало като на нещо безобидно и безопасно за атеистичната система, неспособно да подрони властовите й основи.     

         С настъпването на демократичните промени все повече млади хора посещават православните храмове, най-вече за сватби и кръщения. Така правят и моите деца и аз не ги спирам, защото това са първите им стъпки по пътя към Бога. Желанието ми, обаче, е съвременната младеж да достигне до един по-широк духовен кръгозор, а това е възможно единствено на базата на оригиналното Божие слово. Хората, които отдавна са напуснали образователната система, но се определят като православни или мюсюлмани, е добре да посещават съответните  храмове и да поддържат своята вяра, стига тя да е искрена. Без да съм напълно сигурен, предполагам че дори тази вяра да не е на необходимото ниво, Бог може би няма да ги държи отговорни. Защо? Защото те не носят вина за несъмнено погрешните предания и традиции, на които ги учат духовните проповедници, и които са в явно противоречие с Основния закон. Сигурен съм обаче в едно, че отговорност пред Бога за задържането на народа в духовния „Вавилон” непременно ще  носят духовните водачи – мюфтии, папи и патриарси. Именно те държат народа в невежество и му внушават, че само в тяхното “свято лоно” се намира спасението. Но ако сред този „Вавилон” се разнесе оригиналната Истина, тези които си затварят очите и си запушват ушите за нея, трябва да знаят, че не могат да разчитат на спасение. В тази връзка Елена Вайт пояснява:

         “Ние няма да бъдем държани отговорни за светлината, която не е достигнала до нас, а за тази, която сме отхвърлили и пренебрегнали. Човек не може да схване истината, която никога не му е била представяна, и не може да бъде съден за светлина, която никога не е имал” /Елена Вайт. “Събитията на последните дни”, Изд. “Нов живот”, 1997 г/.

         Особено важно е за будистите и мюсюлманите да знаят, че в храмовете на Буда и Мохамед, в които не се споменава името на Христос, не може да се измоли спасение. Не може да има спасение и чрез посещението на православния храм, ако там човекът не говори с Бога, а целува “чудотворната” икона и се моли на Божията майка или на светци, които нямат нито пълномощия, нито физическа възможност да се застъпват за хората. Независимо къде се намират хората и в какви храмове се събират, независимо от това, как са обозначени храмовете – с кръстове или минарета, до спасение могат да стигнат само тези, които се молят в името на Христос, Който заявява:

         “Защото, дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” /Матей 18:20/. Каквото и да поискат хората, събрани в името на Христос, ще им бъде дадено: “И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя” /Йоан 14:13,14/. Само в името на Христос, но никога в името на Буда, Мохамед или Мария, може да се стигне до спасението. А що се отнася до поклонението на утвърдените и общопризнати религиозни  водачи – мюфтии, папи, патриарси и диктатори, това е върхът на падението.

         Обикновени хора, грешници като всеки от нас, не могат да се обявяват за святи, колкото и благочестиво да са живяли на този свят. Още по-грешно е приживе църковни ръководители да се обявяват за непогрешими, както и да позволяват да бъдат наричани святи и високи преосвещенства. Защото това е нагла претенция за поклонение пред тях, а не пред Бога. И сега получаваме отговора на въпроса за православната перспектива – тези, които считат, че са стигнали върха, не признават необходимостта от по-нататъшно си развитие.  От тях такова не може да се очаква и те категорично го заявяват.

         Във връзка с въпроса за сътрудничеството между Държавна сигурност и църквата, пловдивският митрополит Николай отговаря: 

         “По тази тема вече беше изговорено достатъчно. Нека само уточня, че църквата като богочовешка институция, която не е от този свят, е безгрешна. Тя не се е покайвала и няма нужда да се покайва” /Ваня Драганова. Интервю с митрополит Николай, в. “Преса”, 25.04.2012 г./.

         Обратно на самозабравянето, Бог непрекъснато препоръчва покаянието: “Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш. ...затова бъди ревностен да се покаеш” /Откр. 3:17-19/.  

         Библията призовава: “Покайте се и обърнете се от всичките си престъпления, та да ви не погуби беззаконието” /Езекиил 18:30/. Явно тук не става въпрос за човешки закони, чиито творци са различни държавни институции. Става въпрос за Божия закон и в това отношение църквата върши престъпленние, както чрез своето идолопоклонство /нарушение на втората заповед/, така и чрез богослуженията си в неделния ден, което е явно послушание към римокатолицизма. И вместо да осъзнае този свои тежък грях, църквата се обявява за безгрешна и отрича необходимостта от покаяние.

         Православната църквата отдавна е затворила Библията. Тя е поставила завеса пред огледалото за греховете – Божия закон. Поради което не може да се огледа и да види пагубните отклонения от него. Безсмислено е да се надяваме на перспектива за духовна промяна чрез промяна на църквата, защото самата тя обявява, че няма нужда от такава. Но, да се откажеш от “Светлината на света” и да държиш народа си в духовна тъмница – какво е това, освен диктатура? Затова днес, когато Библията е достъпна за всички, добре би било всеки един човек да провери, дали практиката на избраната от него църква е съгласувана с библейските истини. Ако служителите на съответната църква не говорят според Словото, тогава вярващите са длъжни да се доверят на Христос и да приемат безрезервно неговия съвет:

         “Излезте от нея люде Мои, за да не участвате в греховете й и да не споделяте язвите й; защото греховете й стигнаха дори до небето и Бог си спомни нейните неправди” /Откр. 18:4,5/.

Георги Крумов.

Поздрави за публикацията.В исконния вид православието няма нищо общо с това, което се щири, като такова, и се употребява. Христовото учение и Християнство не са едно и също, но тъй като е прието, че не се успорва това, което църквата представя, съответно не може и да има други обяснения от който и да било. Мислят си, че дебрите на времето ще скрие кощунството, което са извършили срещу богомилите, а и не само.Защо не проумеят, че времето е движение, а не обратно и че то е неумолимо. Позволих си да направя един коментар, в който написах, че е крайно време да се прозре, че Бога не е църковен атрибут а умишлено е поставен в това ограничение, и автоматично ми поставиха определението--еретик. Така, че инерцията все още върши някаква работа, но е в своя край. Истината не е ничия бащиния, за да я държат затворена. С гръм и трясък се появява--какво ще правят тогава ,,вярващите,,--къде и на кой ще се молят, на кой ще вярват Ще си позволя да напиша следната мъдрост: Никога не се кланяй на земно светило, че не знаеш, как се е извисило. Още веднъж---поздрав.

Нашата църква е осакатена и не един е допринесъл за това. Днес Православието е подложено на открито унищожение. Невежи българи , мразещи Русия / вие също отделяте някакъв народ от Русия / ми обясняват, че Русия ни наложила православието
Други се опитват да докажат че винаги сме били католици
Допреди 20-30 години съботният ден е работен.
Най важното е да почитаме Бог, да сме единни, а богомилството, дъновизма и комунизма отцепват църквата или отричат Бог.
Когато дойде "демокрацията" сините се заеха също с унищожаване църквата. Двата синода. Медиите непрекъснато я атакуват и никак не се чуват предавания за приобщаване към църквата. Църковните служители са старци- но те не са за посмешище. Църквата си казва мнението и то става за подигравка на медиите: Ма как така няма да харесва гей паради и никой не излиза да я защити.
Участието ни в Ес в крайна сметка води до това, че от ЕС командват нашите управници. Няма западни, няма богомилски ценности. Самият Дънов, като не е избран за патриарх прави движение в което има ценности, но нищо не му дава право да заклеймява църквата. Вие също трябва доста да се замислите над текста, който сте написали- верни са фактите, но не е виновна църквата.
Църквата оцеля през социализма, въпреки атеизма, СИНОДа, всички свещеници са герой, че опазиха тогава църквата, а днес няма да я опазим от Западните бандити и манипулатори. Те са протестанти- само нашата православна вяра е истинска и трябва да пазим авторитета и цялостта и.
Църквата не се меси на държавата, а държавата - регистрира над 1300 секти- те какво са??
Възмущавате се от църквата, а тя до сега получава само удари. Въобще не засягам темата за алчността на едни и крайната бедност на други

В началото на коментара написах, че исконното православие не е това, което в продължения на векове се препредава на поколенията. Темата е огромна за коментар. Колкото до това, че църквата не се меси в държавните дела, би било добре поне от време на време нчкой от владиците, а дори и всички въоглаве с патриарха, да се срещат, за да напомнят на политиците, че са като всички, пък дори и да им напомнят за делата им Комунизма отрича Бога но богомилството и Дънов не отричат Бога,а не приемат догмите и каноните на църквата. Дънов и богомилството са запознати с апотеоза за човека,а църквата го отрича, и му слага клеймото ерес. Луцифер е този, който отхвърля апотеоза. Вие мислите ли,че ако църквата е била заплаха за социализма а и не само щеше да е оставена. Да. Тя си има имотите. Ами защо не организираха, посещения в гетата, вместо там да се намъкват разни измамници. Всяко време си има свойте потребности Колкото до разделението на синода по време на демократичния режисиран преврат, се показа колко са научили от повелята на този, на който уж служат--Или изобщо не я знаят, което е по -вероятно. Знаете ли, ако някой им зададе въпроса--какво са православните одежди--съмнявам се, че ше отговорят вярно. Това, което ни поднасят нито е православие, нито е вяра, а като религия да не говорим. Защо не отидат при възрастните хора, защо не им покажат загриженоста. Имат достатъчно автомобили и лукс, а има толкова мизерстващи хора. И те са като ,,демократичните,, -пълни с лъжи и лукс. Колкото до ударите по църквата, тя си ги нанася сама по безспорен начин. Русия не ни е наложила православието, по простата причина, че в основата на Русия са българите. Защо свещенниците не се събраха и не излязоха на шествие и да пресрещнат гей парада--тази демократична пошлост, привнесена , като човешки права.Ценностите не се делят на западни и източни---те са добродетели,--задължение за всички. Колкото по -бързо го проумеят, толкова по - добре.

Църквите са много, Библията е една! Това трябва да се има предвид. Те са общества с еднакъв възглед. Колкото възгледи, толкова общества, т.е. църкви. Възгледите на православието и католицизма не се различават - и двете се кланят на Дева Мария и мощи на светии, обявяват за светии починали хора, но най-важното - не признават Божия закон. Втората и четвъртата заповед грубо се нарушават. Протестанството спазва втората заповед, изчистило е своите храмове, но продължава да нарушава четвъртата. Най-известните християнски църкви имат самочувствие, че Бог е сбъркал, поради което "правилно" Го поправят. Обществото на Петър Дънов не признава православието именно заради това. Православието пък го анатемосва, защото той приема слънцето като Бог, така както са правили древните езически народи. Всеки, по свое усмотрение, прави някакво отклонение от Библията и за себе си мисли че е прав. Но прав и свят е единствено Бог. Затова трябва да се чете и познава Неговото слово и добре да се виждат разликите.